I
   Тежка въздишка. Облак пара излезе от устата на ловеца. Той присви очи, за да потърси с поглед потайната си плячка. Докато го правеше, ръката му неволно премина около коланът му и нежно докосна дългия нож, както и  торбичката, до половина пълна с лезарен прах, която се люлееше леко до него. Трябваше само да чака, да бъде търпелив. Търпението ... в това се коренеше изкуството на неговия занаят.
   Минаха няколко часа и студеното утро премина в не по-малко студен ден. Толкова на север, през зимата слънцето не се задържаше за дълго на небето, така че не му оставаше още много време за работа. Може би и  днес плячката му нямаше да направи грешката да се появи. И тогава дочу раздвижване.
   Слабата сърна се оглеждаше уплашено. Изглеждаше малка и недохранена, но щеше да свърши работа. За миг тя вдигна главата си към слабо светещото слънце и отвори малката си бледо розова уста. Изглеждаше все едно отправя последна молитва към някое свое горско божество. Секунди по късно кенарският вълк я връхлетя. Снежно бялото му туловище се стовари грациозно върху сърната и за време не по голямо от  премигване на очите, крехкото животно бе превърнато в купчина бездушно месо. Още преди първите капки кръв да попаднат върху заснежената земя, пиршеството бе започнало.
   Ловеца излезе внимателно от укритието си, и се насочи към вълка, който вече оглозгваше единият крак на сърната. Вървеше бавно, спокойно и с внимателно премерени крачки, това му позволи да измине половината разстояние без да бъде забелязан. Веднага щом го усети, кенарският вълк вдигна огромната си окървавена глава. Погледна ловеца с алено червените си очи, от които се подаваше бегло сянката на смъртта. Последва оглушителен вой, който накара ловеца да настръхне. След това вълка се спусна напред. Спринта продължи само няколко метра, след което вълка се строполи на земята, обърна се по гръб и започна да се гърчи, все едно някой демон бе обладал тялото му. Ловеца се приближи бавно, изтегли ножът си, погледна за последен път в очите животното и след това бързо му преряза гърлото. Вместо кръв бликна черна, гъста течност, която се премеси с пяната излизаща от устата на вълка. Огромното бяло тяло все още продължаваше да се мята неспокойно по студената земя, затова ловеца се отправи към останките на сърната. Той се наведе до все още топлият труп и отвърза въжетата, с които тя бе прикована до близките борове. Въжетата, още повече добрите въжета, бяха ценни и скъпи вещи за всеки ловец, затова никога не трябваше да бъдат оставяни на произвола на природата. След като ги нави прилежно, ловеца ги прибра в торбата висяща на гърба му и отново тръгна към вече безжизненото вълчо тяло. Кенарският вълк вече не изглеждаше страшен и свиреп, точно обратното, свит в неестествена позиция с отворена уста и лежащ в локва от собствената си кръв, единственото нещо, което можеше да се изпита бе съжаление. Ловеца отново изтегли ножа си. Нуждаеше се от доказателство за свършената работа. Не беше нов в занаята, затова бързо и без много усилия успя да отреже вълчата глава. Сега само му оставаше да се върне в селото и да прибере наградата си.